Защо ли да бъда оценена след като мога да бъда пренебрегната? Защо ли да получавам подкрепа след като мога да бъда игнорирана? Защо ли въобще трябва да търся одобрението на хората? Сама ли ще успея повече или с подкрепа? Дали истински ме подкрепят или всичко е, за да не се разсърдя или да не сломят душата ми ? Защо пък хората да ми казват, че се гордеят с мен? Гордели се били, как да го разбера това... То това се казва... Имам публикация в електронно Софийско списание и всички го приеха радушно и спокойно все едно съм казала, че ми е звъннал телефона или че съм получила есемес... Радушно, без много емоции, без да ми кажат нещо по-така "Браво" или пък "Знаех, че ще успееш" или пък "ГОРДЕЯ СЕ С ТЕБ"... КОГА ще ги чуя тези думи от някого? Дали въобще ще усетя трептенията им по тъпанчето ми???

Изглежда хората, които ни заобикалят са нещо, което си мислим, че са. Някаква илюзия, която, едва ли не, обожествяваме и чакаме от тази илюзия да ни покаже оазиса в пустинята, а същност ни е водела към бездната... Ха. смешно е нали? Тази илюзия наподобяваща семейство, роднини, приятели. И после в училище ни учат, че семейните ценности са най-важни, че ценностната система на човека се крепи на семейството, приятелите... Какво се оказа, че след като не можеш да разчиташ на тези илюзии всичко, което си направил до момента си го направил сам с помощта на някой друг учител, който е забелязал потенциала ти на писател, например. ТОВА Е ДАР. Не всички могат да пишат по различни теми, не всички имат Дар слово, не всеки е интелигентен достатъчно, за да не допуска повторения и да заменя думите с десетки прилагателни. И не не казвам, че съм гений, не казвам, че имам речник с хиляди думи, казвам, че съм доказала и на себе си и на другите, че имам дар слово имам и дар, който използвам дори сега. Явно трябва да съм гений, за да ме забележат роднините ми, приятелите ми, близките ми. Трябва ли единственият, който знае за това да е учителя по литература?

Защо да съм оценена след като е по-лесно да бъда пренебрегната? Защо ли трябва да чакам от хората едно БРАВО, след като много добре знам, че няма да го получа... Защо го очаквам? Защо се надявам на празни думи без смисъл, без чувство в тях? Къде отидоха радостта от успеха на детето и радостта в учите на майката при отличното завършване на годината, например? Къде отиде гордостта на майката при дадено постижение? Къде са чувствата?
Защо ли чакам празни думи? Защо ли написах всичко това? Защо ли понасям болката и изправям глава? Защо ли все още чакам????

''Дали въобще ще усетя трептенията им по тъпанчето ми??? ''
Смяташ ли, че си написала правилно това изречение?

как трябва да бъде изрешението, за да те удовлетвори???